Постинг
06.05.2016 12:51 -
Цената на човешкия живот
Автор: burborino
Категория: Забавление
Прочетен: 592 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.08.2016 23:20
Прочетен: 592 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 28.08.2016 23:20
Значи може някой и друг философ някога да се е колебаел дали цената на човешкия живот се определя от душата или телесата, но аз ще ви кажа, че за някой автобусни фирми в днешния свят, цената е точно 28 лв.
Във връзка с натрупването на повечко почивни и не-дотам -сляти почивно-отработващи- календарно-работни дни, за поредното преселение на гражданята, бяха пуснати в употреба всички известни и неизвестни автобуси,коли,каруци,ремаркета и други подобни превозни средства на градския, междуградския и селски транспорт.
Отиваш на съответната автогара, плащаш за автобусен билет и на заветната дата Х отиваш и те натоварват в леко модернизирана бричка с висящи от тавана жици, липсваща вентилация и добре завързани с тел люкове на тавана. Седалките вонят на гадост, леко лепнат и бързо будят спомена за Бе-Де- Жейските дни на 83-та когато с баба си сте ходили на санаториум.
Бързо се надига умерен пътнически протест ловко потушен от ехидната усмивка на шАфьора - "Ако щете, бе! АЗ да не би да ви карам да се качвате?!"
Прав е. На него му плащат да управлява превозно средство със съмнителна техническа изправност и ако хората не се качат, таман няма да рискува и собствения си живот. Що да му пука, че на вас ви е смръдливо и горещо, нали...
Следват шест мъчителни часа, в които бързо опознавам долното бельо на всички возещи се около мен спътници - съкилийници. С напредване на времето хората хвърлят дрехи и задръжки и започват да разсъбличат пуловери, жилетки и блузки. Гледката щеше да е почти секси, ако не беше непоносимия задух и разтичащия се грим на мацката до мен. За люлеещата се гръд на 75-годишният дядо в дясно няма да споменавам. Тази 100-килограмова гледка и миризма ще ме преследва в кошмарите още ного дълго.
ШАфьора спира рязко точно на всеки 55 мин. на всяко разширание или отбивка, за да долива нещо в машинарията на автобуса. При равни други условия това би ме притеснило, но влизащия от отворената врата въздух рязко издухва всякакви протести от главата ми и започвам жадно да дишам.
След третото спиране всички научаваме графика и запотени започваме да отброяваме времето до следващото спиране и следващата глътка въздух.
Стигнахме в София живи. Верно с някой психически отклонения породени от липсата на кислород и гледката на баби и дядовци по потници, но все пак оцелели.
Та така. Дали някога отново ще се возя в автобус - едва ли. Ще ги откажа, както преди години отказах бе-де-жето и сладкото.
Късмет на пътуващите и попътен вятър.
Във връзка с натрупването на повечко почивни и не-дотам -сляти почивно-отработващи- календарно-работни дни, за поредното преселение на гражданята, бяха пуснати в употреба всички известни и неизвестни автобуси,коли,каруци,ремаркета и други подобни превозни средства на градския, междуградския и селски транспорт.
Отиваш на съответната автогара, плащаш за автобусен билет и на заветната дата Х отиваш и те натоварват в леко модернизирана бричка с висящи от тавана жици, липсваща вентилация и добре завързани с тел люкове на тавана. Седалките вонят на гадост, леко лепнат и бързо будят спомена за Бе-Де- Жейските дни на 83-та когато с баба си сте ходили на санаториум.
Бързо се надига умерен пътнически протест ловко потушен от ехидната усмивка на шАфьора - "Ако щете, бе! АЗ да не би да ви карам да се качвате?!"
Прав е. На него му плащат да управлява превозно средство със съмнителна техническа изправност и ако хората не се качат, таман няма да рискува и собствения си живот. Що да му пука, че на вас ви е смръдливо и горещо, нали...
Следват шест мъчителни часа, в които бързо опознавам долното бельо на всички возещи се около мен спътници - съкилийници. С напредване на времето хората хвърлят дрехи и задръжки и започват да разсъбличат пуловери, жилетки и блузки. Гледката щеше да е почти секси, ако не беше непоносимия задух и разтичащия се грим на мацката до мен. За люлеещата се гръд на 75-годишният дядо в дясно няма да споменавам. Тази 100-килограмова гледка и миризма ще ме преследва в кошмарите още ного дълго.
ШАфьора спира рязко точно на всеки 55 мин. на всяко разширание или отбивка, за да долива нещо в машинарията на автобуса. При равни други условия това би ме притеснило, но влизащия от отворената врата въздух рязко издухва всякакви протести от главата ми и започвам жадно да дишам.
След третото спиране всички научаваме графика и запотени започваме да отброяваме времето до следващото спиране и следващата глътка въздух.
Стигнахме в София живи. Верно с някой психически отклонения породени от липсата на кислород и гледката на баби и дядовци по потници, но все пак оцелели.
Та така. Дали някога отново ще се возя в автобус - едва ли. Ще ги откажа, както преди години отказах бе-де-жето и сладкото.
Късмет на пътуващите и попътен вятър.
Няма коментари
